Назад

Първият скайдайвинг

Лични истории

Дата: 18 юли 2016
Автор: списание AMICA, Лили Тошева



Първата жена, извършила парашутен скок от самолет, е загубила „девствеността си”
на осемнадесет. Американката Джорджия Бродвик по прякор Крошка скочила в слънчевия 21 юни 1913 г. с петкилограмов копринен парашут от височина 305 метра.

„Ако падна, искам да знам, че е защото съм скочила, а не защото някой ме е бутнал.” Каза ми го една приятелка, която скочи с парашут след една болезнена раздяла. Тогава си помислих, че иска да докаже на всички мъже, отказали се пред „височините” на Ponte Milvio в Рим, Tumski в Полша или Pont des Arts в Париж, че има и по-страшни места от мостовете на влюбените... Всъщност най-много се страхувах дали умишлено няма да забрави парашута си на тръгване.

Скъпа Крошка, стискай палци. Днес аз ще скачам от 4000 метра.

Караме към летището на SkydiveSofia близо до Ихтиман. Пейзажите по пътя напомнят на холандски гоблен,
но точно днес не ми е до гледката. С притеснение усещам твърдата земя под гумите на колата и не спирам да мисля какво ли е горе. Прехвърлям наум всички „парашутисти” в живота ми, които сега са се скатали някъде. Какво съвпадение – и прибирането на парашута в контейнера се нарича скатаване.

Стигаме до летището. Самолетите приличат на играчки. Толкова са леки, че пилотите ги теглят с ръка. Запознавам се със собственика на базата – бивш военен парашутист, който ми разказва за кариерата си в облаците и как преди години в небето над България като фън шуй дрънкулки потраквали медалите на националния ни отбор по парашутизъм.

“Ще издържи ли още един скок тоя парашут?”, пита някой зад мен. „Ще издържи, защо да не издържи, поне още един-два. А и слабичко е момичето. Най-много две-
три въженца да се скъсат. А и да се скъсат, голяма работа. Нали има още двайсет.” Операторът Христо регистрира пребледнялото ми лице с камерата и избухва в смях. Правят номера с въженцата на всеки дебютант в небето.

Едно от задължителните неща, които трябва да направиш преди скока, е да подпишеш предбрачен договор със страховете си. Декларация, с която удостоверяваш, че екзекуцията ти е доброволна. Всъщност екзекуция изглежда само в твоите очи. Ако спазваш правилата, няма вариант, в който „не ти се отваря парашутът”. Всеки парашутист е снабден със система с електронен висотомер, който автоматично отваря резервен парашут, ако засече висока скорост след определена височина.

Скокът е тандем – инструктор плюс пасажер. Този скок е единственият, за който не е нужна предварителна подготовка. Само обличаш гащеризона и се оставяш на инструктора да те върже за себе си. Следя всяко движение на ръцете на Ники, като че ли бърка в часовник, привързан към двайсет пръчки динамит. Знам, че горе ще се чувствам като перце в ръцете му. Галилей казва, че хартиеното топче и сачмата падат едновременно. Дано да е бил прав. Не искам Ники да ме остави сама в облаците. Делят ни неговите осем хиляди скока. Простата аритметика показва, че за разлика от мен той е скачал всеки ден в продължение на 22 години.

Качваме се един по един в самолета. Пилотът, инструкторът, камераменът и аз в пълно бойно снаряжение. Преди излитане Ники ми нарежда да седна в скута му. По същия начин трябва да застанем и на ръба на бездната. Един в друг.

Изкачваме се към върха на небесния купол. Гледам планините под себе си и скиорите, които се пускат от връх Маркуджик, сякаш сърфират в кофичка сладолед. Горе е топло и слънчево, а момчетата правят всичко възможно да обезвредят тиктакащата бомба в мен – тази на колебанието. Наблюдавам ги как се грижат един за друг. Приличат на небесни рейнджъри, които се приготвят за бой. На четири хиляди метра височина всички мъже ти изглеждат герои. За миг дори забравям накъде отиваме. Само пилотът мълчи. Той е шофьор на такси. Оставя едни хора до ръба на земята и после се прибира сам.

„Спокойно, ще те върнем. Никой не е останал там
 горе.” Някои хора се страхуват от височината, други
 от скоростта, но най-страшното от всичко е това, че нямаш път назад. Помисляш си го и стомахът ти става голям колкото на колибри. Не е ли странно... Във време, в което държим на своя план Б и плащаме все по-скъпо за него, урокът по скачане в неизвестното изглежда най-скъп.

Всеки си има своя ритуал там горе. Едни си затварят очите. Други се молят на Буда. Трети мислено рисуват палатката на Леонардо да Винчи, с която човек можел да се хвърли от всяка височина без опасност. Измислям си свой начин за отпускане. Затварям очи и си представям как лежа на огромен балон между мен и леглото ми. И как от него бавно, бавно се процежда вода. В този момент вратата на самолета се отваря и балонът на моето спокойствие рязко се пука.

Напразно чакам някой да попита кой ще е пръв. Всичко се случва толкова бързо, че нито разбирам как съм стигнала до ръба на самолета, нито дали Ники не е просто един двуглав орел, който ще ме отнесе на някоя скала, ще ме погълне заедно с костите и... Ето, край. Свърши се.

Казват, че свободното падане трае около петдесет секунди. Само с толкова се бавим повече от мъжете в банята. Само за толкова се краде кола. Само за толкова аржентинският рекордьор на „Гинес” изписва 164 знака
в своя смартфон... Струва ти се кратко, но е адски дълго. Когато си във въздуха, времето се разтегля като дъвка. Движим се надолу с 240 км/ч, а нямам усещане за гравитацията. Не виждам земята, а въздушната струя под мен ме опъва като палачинка. В момента ми се струва много по-естествено да летя към земята с 240 км/ч, отколкото по магистралата. Сега g не е точка от женското тяло, а земно ускорение, равно на 9,8 метра в секунда, и точно то води до оргазъм.

На 1300 метра от земята адреналинът започва да напуска тялото, давайки път на удоволствието и парашута, който се отваря. Реем се в облаците, а небето ми се струва най-прекрасното място на света. Иска ми се да работя тук, в някой многостаен облак. Във въздушния свят всички професии се стремят към едно и също. Как да те повишат на 4000 метра.

Кацането е меко. Сядам на земята, сякаш в надуваем стол. Здравей, скъпа, липсвах ли ти? Лежа, дишам и чувам само пърпоренето на самолетите. Осъществила съм мечтата на всяка читателка на „Петдесет нюанса сиво” – да е слаба и вързана. А после някой да я вземе на ръце и да я развърже. Подхвърлям, че се чувствам като момичето на Джеймс Бонд или по-точно като Хали Бери в „Не умирай днес”. Някой веднага ми отвръща с виц. Джеймс Бонд скача с парашут, но парашутът му засича. Събужда се, проснат на земята, и вижда друг мъж да лежи до него без парашут. „Бонд. Джеймс Бонд”, поздравява агентът. „Петър. Свети Петър.”

Чувам приглушено смеха на Ники и ми се приисква да
 го целуна. Питам го кой е бил най-възрастният човек, който е скочил. Една жена на 65. Внуците й направили подарък за рождения ден. На тръгване казала, че иска да го направи отново.


Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies)